Камчатка

Отдавна заменихме омръзналия ни градски туризъм с къмпингуване, за да се съсредоточим върху други ценности. Но явно и този близък до природата отдих и тази свобода, която дава къмпингуването, не са ни били достатъчни. Затова за пръв път решихме да тръгнем на истински поход (трекинг), с палатки, провизии и всичко, необходимо за оцеляване в пустошта.

Подготовката за това начинание налагаше на първо място промяна в някои навици – отказах се от пушенето само заради този поход (Съзнанието определя битието, всичко друго, което чуете, е марксистки материализъм!) Започнахме тренировки, в които се включи и голямата ни дъщеря – носех я на рамене от къщи до детската градина и обратно. Набавянето на подходящо оборудване е не по-малко важна част от подготовката за подобно изпитание, което би могло да бъде тема на отделен разказ, макар че по темата вече е писано на този сайт.

Полуостровът е разположен в североизточна Азия и на площ е малко по-голям от Германия, но се обитава от толкова жители, колкото Пловдив или Варна примерно. Имахме 2 полета – от Санкт Петербург до Москва и от там до Петропавловск-Камчатски. Посрещна ни проливен дъжд и еднообразна картина при колите – на практика всички са поочукани японски и корейски джипоподобни продукти, мнозинството с десен волан. Един подобен ни закара до нашия хостел в центъра на града, където на следващия ден групата се събра и проведохме инструктаж. Немислимо е да се тръгне индивидуално, по маршрут като нашия оцеляването на сам човек ще е много трудно, а и има достатъчно хора, които контролират списъците и броя на участниците. Питат за чуждестранни граждани и ФСБ ги проверява, близо до маршрута ни имали стратегически важни обекти.

В Петропавловск се качихме на междуградски автобус и след почти 9 часа бяхме в селището Козиревск, където се прекачихме на 6х6 ЗиЛ и още 3 часа се придвижвахме по горски пътища, налагайки се понякога да режем паднали дървета или да грабнем лопатите. Попаднахме в нещо като базов лагер, където човек с Калашников за пореден път ни провери и ни обясни правилата на живот. Разпънахме палатките, водачът запали примуса и си сготвихме хубава вечеря, след което колективно окапахме много преди полунощ.

На следващия ден предприехме опознавателен тур в околността. През 70-те години на миналия век е имало повишена вулканична активност и много от 50-те активни вулкана на Камчатка са изригвали мощно. С останките от подобно изригване се сблъскахме само на половин час път от лагера – застинал лавов поток. Причудливи форми на застиналата лава, окраски в червено заради медта и в жълто заради сярата. На няколко места има цепнатини в земната кора под потока, от които идва горещина и мирис на сяра. Дървен кол, поставен в подобна цепнатина, се възпламенява за няколко секунди. Лавата е невероятно остра, предупреждението да си вземем работни ръкавици не беше напразно. Пейзажът е лунен, пуст и неприветлив, но даже и там животът си пробива път и нерядки виждахме цветенца, приличащи на нашите блатни лютичета. Има и дребни гризачи, подобни на алпийски мармоти. Неслучайно точно на полуострова през 50-те години е бил тестван луноходът. Времето е изключително непостоянно, мени се за минути, затова е необходимо да имате подходящото облекло и да сте готови за бърза смяна. Изкачили относително малък съседен вулкан – Клешня – се изненадахме от присъствието на двама възрастни мъже, германци на по над 80 години, чието хоби е вулканологията. 2 пъти в годината те идвали тук, за да следят за нови изригвания, при които се получават новите минерали.

Лагерът ни беше разположен на 1400 метра надморска височина и бяхме прекарали там вече 36 часа, затова аз не очаквах, че изкачването на Плоския Толбачик ще е толкова трудно. Казаха, че ще ни отнеме около 8 часа до върха на почти 3100м. До 2500 метра над морето всичко вървеше нормално, след това за пръв път в живота си изпитах височинна болест – всяка крачка струва невероятни усилия, дишането е учестено и затруднено, появява се световъртеж и гадене. Странното е, че самите симптоми на болестта ми помогнаха да се изкача – малко под върха вече се появиха еуфория и халюцинации, които нашият опитен ръководител умело използва, за да ме мотивира и макар половин час след основната група аз също се добрах до горе.

Друг слаб член на групата беше оставен на сигурно място малко по-надолу, на връщане си го прибрахме. Но цялото усилие си струваше – невероятната панорама с множество вулкани, много от тях заснежени и активни, чувството за необятност, простор и мащаб просто завладяват! Какво си ти, човеко? Малка прашинка, на която обстоятелствата са позволили да се изкачи и да види всичкото това нещо? Днес си тук, утре те няма, а природата с цялата си мощ остава след теб. На върха осъзнах защо тръгнах – не е важно колко човека ти си победил като юрист в съдебна зала, не е важно какво си сътворил като скулптор или програмист, не е важно колко живота си спасил като лекар. Важното е да победиш самия себе си, да изучиш собствените си граници, лишавайки се доброволно от материалното и излизайки от зоната на комфорта. Важното е да научиш езика на природата, работата в група, управлението на ограничените ресурси, с които разполагаш. Важното е да видиш, че ти не навсякъде си върховният хищник, не си безусловният Венец на Творението. Целта е да опознаеш и пребориш себе си.

Тридесетте и два километра до върха и обратно си казаха думата – започнахме поредния ден с късно ставане и обилна закуска. Прибрахме палатките и започнахме около 70 километрова обиколка. Трудно се пресъздава с думи видяната красота. Вулкани, много от които действащи, преодоляване на разнообразни препятствия, честа смяна на условията на терена, срещи с диви животни. Най-впечатляваща беше разбира се срещата с камчатската мечка – същество, обикновено равнодушно към човека и възприемащо го най-вече като досадник, но не като заплаха или плячка. Екземплярите, вкусили човешко месо, биват идентифицирани и безпощадно унищожавани. За съжаление всяка година има жертви, последната – млада жена в дните си, звярът явно е надушил кръвта й. За всички нас беше за пръв път да видим мечка на диво място – огромен мъжки, изплувал като от нищото насред обкръжаващата ни мъгла, който за десетина секунди се поколеба, докато вземе решение какво да прави с нас, а ние се скупчихме и се стараехме да не правим резки движения. Свирките, които имахме, издаваха пронизителен и неприятен звук, от който Мечо ни най-малко не се впечатли. Имахме и сигнални ракети в случай на непосредствена атака, но опитни планинари ни посъветваха да не ги използваме, а в случай на нападение да легнем свити в ембрионална поза по очи на земята, да се надяваме хищникът да разпертушини предимно раницата на гърба ни и да се оставим на милостта му.

След близо една седмица дъгообразен поход излязохме отново над Козиревск, но от северната му страна. ЗИЛ-ът ни чакаше на уговореното място и след 3 часа път отново се наслаждавахме на твърд покрив над главата ни, хубава руска баня и даже WiFi. Обратно към Петропавловск на автобуса, още една нощ в цивилизовани условия в нашия хостел. Част от групата беше дотук, ние се бяхме записали и за втората част от приключението, на юг от столицата на полуострова, където трябваше да изкачим още два вулкана – Горели и Мутновски. Високопроходима машина ни закара на ок. 80 км. в нужната посока, където разпънахме палатки и веднага започнахме изкачване на Горели. Теренът беше несравнимо по-труден в сравнение с района на Козиревск заради размекналия се сняг, в който често потъваш до глезен. В главния кратер на Горели се вижда течност, за която се знае, че съдържа много сярна киселина. Освен него има още няколко второстепенни (паразитни) кратера, като на много места се виждат фумароли и във въздуха виси познатата миризма на сяра. Изкачването на Мутновски беше още по-трудно, по пътя се разнообразявахме с гледката на множеството гейзери, чиято енергия се използва за електричество. Височинна болест повече не изпитахме.

Върнали се вече в Петропавловск, на разходка на брега на Тихия океан асимилирахме това което направихме – с малки прекъсвания 2 седмици далеч от цивилизацията и всичко, с което сме свикнали,, разчитане на собствените си сили и на надеждността на групата, преосмисляне на приоритетите, работа над себе си и закалка на физиката и психиката заради стреса. Никога не съм имал по-натоварваща почивка, но и никога не съм бил по-доволен от видяното и най-вече от самия себе си, защото сега се чувствам една идея по-близко до природата, по-уравновесен и по-щастлив, по-осъзнат и смирен. Пожелавам на всички читатели да преживеят нещо подобно!