Полуостров Истрия
Водени за пореден път от желанието да отидем на някое място, където имаме море, култура и история, впрегнахме нашия кемпер и отпрашихме за Хърватия. Да, именно за там, а не както една наша позната историчка твърдеше, за Хърватска. Впрочем даже Гугъл тук също греши, но както и да е. Този път по изключение тръгнахме рано сутринта. Отличните, макар и скъпи магистрали ни отведоха бързо далеч, макар че между Загреб и полуострова теренът става високохълмист и повече от 100км/ч не са постижими. Спряхме за нощувка на бензиностанция с Макдоналдс в Риека, най-северната точка на Кварнерския залив, откъдето се насладихме на прекрасен изглед към него. Знаейки от разкази на по-опитни колеги за крайно недружелюбното отношение на тираджиите към крадци, подкрепено от заострено внимание, радиостанции и бейзболни бухалки, паркирахме за нощувка точно между 2 ТИР-а.
На следващия ден пристигнахме в Пореч, най-важния курортен град на западното крайбрежие. На входа на къмпинга се беше образувала солидна опашка от чакащи, повечето имаха предварителни резервации, което е силно препоръчително в главния сезон даже за къмпинг. Ние нямахме резервация и ни дадоха място доста далеч от брега, но поне близо до сервизни помещения. В тях – всичко излъскано до блясък, мирише на чисто и всеки се старае съвестно да остави всичко така след себе си, както го е намерил. Настанихме се ние и още следобед яхнахме велосипедите, за да видим града.
На полуострова е имало хора още от каменната епоха, а в разцвета на Римската империя е бил завладян от Тиберий. В центъра, наред със запазените форум и декуманус се намира част от световното културно-историческо наследство, наследено от римляните- Евфразиевата базилика с уникални мозайки и стенописи. В продължение на 5 века голяма част от полуострова е била владение на Венецианската република и затова огромна част от запазените сгради, въпреки големите военновременни разрушения, е от това готическо време. След венецианците дошли австрийците, които загубили територията едва при разпадането на монархията преди 100 години. След кратко италианско владение градът е хърватски от 1946г.
Хладък душ, лека вечеря, сготвена на газово барбекю, а на сутринта бегом на плажа. На входа заварихме масирано присъствие на полиция – оказа се, че водят информационна кампания как да се предпазваме от незаконни действия на други лица. Млади момчета, говорещи свободно поне 2 западни езика, любезни и търпеливи, раздаваха брошури и породиха в мен желание да видя и в България подобно нещо. (Ако съм го изпуснал, моля пишете ми в коментарите).
Плажът не е плаж и морето не е море както много от нас са свикнали... Камъни и чакъл правят употребата на (платени) шезлонги почти задължителна, но при напълно умерени цени. Дъното е също каменисто и на места има ужасно много морски таралежи. Ако ходите на море където и да е в Хърватия, непременно носете плажни обувки.
След седмица престой решихме да сменим малко локацията и се отправихме към най-големия град на полуострова, Пула. Главната забележителност там е римският колизей, по някои данни втори, по други – трети по големина запазен до днес. Тук, за разлика от Пореч, главна заслуга за разрастването на града имат австрийците. Със завладяването на полуострова именно в Пула е разположено главното военно пристанище заедно с безброй институти, обсерватории, жилища за личния състав, казина и какво ли още не. Все още запазен е т.нар. австрийски квартал с къщи предимно от средата и края на 19 век. Друга забележителност е арката на Сергиите, построена в чест на битката при Акциум, утвърдила римското владичество в Египет. До арката паметна плоча указва, че в града е работил Джеймс Джойс като учител по английски език. До стария град може да се стигне и през платен тунел, чиято влажна прохлада не бързахме да напуснем.
Къмпингът в Пула беше силно терасиран, но поне имаше ясно обозначени места и много повече сянка от този в Пореч. Затова пък посещението на плажа се оказа направо катастрофа – дъщеря ни категорично отказваше да лежи повече на шезлонг, а едрите камъни, макар и заоблени, също доведоха до много сълзи. Прекарахме времето повече в разходки по града и в околностите на къмпинга, откъдето също се откриват прекрасни гледки.
Един прекрасен следобед решихме, че вече ни стига. Стегнахме всичко за час-два и когато дойде времето за заспиване на малката, тръгнахме. Тя спа като ангелче и ме остави да шофирам необезпокоен - на сутринта бяхме вече в София.